Втори размисъл

И си викам – абе, Драгомире прост, то само един сърцат артист можеда се обиди така кръвно. Като Ицо. На останалите им е все тая

Този текст не е за Хазарта. Стига вече, нали? Лично за мен е. Изпитвам някаква необходимост да го напиша. Но все пак му го покажете на Ицо, ако не го види. С право може да ми е сърдит. Прекалихме. И аз първа писта там, най-чист сред чистите, мятам камъни. Пубертетска работа, човек, нищо че ударих 43. Чуя ли Ъпсурт и пак ставам на 18. Така ми действате.

Замислих се днес (нали е пак ден за размисъл), защо му трябваше на Хазарта със специално обръщение да ни гони от Ъпсурт. Ние се чувствахме като член на бандата. Ние бяхме човекът в Ъпсурт, не той. И после ми светна. Та това е първият акт на независимост от български изпълнител към публика, която му налага очаквания. Може би не е към точната част от публиката, но все пак е това. Не съм изненадан всъщност, че идва точно от него. Уви, в тая микрофония, която настана, пак друго чух в бийта на обидата. Май съм забравил да слушам.

Там, между диса на демократите, Ицо единствен открито илюстрира фона, на който изпълнителите трябва да работят. И този фон е ако не създаден, то все пак одобрен от нас. Не говоря за тъпия винил, на който пише ГЕРБ и има тридесетина снимки на дребни гризачи от самоковско.

Много други неща може да пише по тия фонове. Но защо са необходими изобщо, като никой не вярва истински в тях, най-малко тия, които са ги разпънали? Що за ретро малоумщина е изобщо пеенете по партийни концерти? И организаторите питам, и изпълнителите. Нещо мърляво има в това за всички, съгласете се. Като ги изтипоса кой къде какво прави Ицо в гнева си, викам си, е сега ще се обиди някой и ще настане рап-батъл. Обаче нищо подобно.
Никой не се обижда, никой не реагира. Още клипчета гледам, без фон отзад, ама много по-работни и услужливи. Нови етюди на познати лица. Всеки предлага да поеме човек в себе си. Само Хазарта гони.

И си викам – абе, Драгомире прост, то само един сърцат артист можеда се обиди така кръвно. Като Ицо. На останалите им е все тая. И баш той го отнесе, а не биваше така. Как хем толкова да те е страх от бездушието, хем да не забележиш веднага, когато някой му реагира от друга позиция.

Разбира се, че артистът не бива да седи гладен, това е още по-претъркана поза. Халтурата е хлябът, на който мажем черния хайвер на таланта. Що хляб по халтури съм изял па лично аз, да не ви разправям. Ама ме манете мене, никакъв артист не съм. Като свикнат поръчващите, че е само работа, после иди им доказвай, че има и друго.

Мисля си и за тия организатори на политически прояви. Абе, пичове, какъв кеф ви е да сложите артиста на фона си, като знаете, че пее и пред други фонове, даже без пари. Защо го правите? Това ли е властта, меценати свидни? Яжте от тази десница, приятели мои от сферата на изкуството. Или от тази левица, то все същото. Вземете тези трошици, пиленца. Знаем,
че не ни давате сърцата си, само труда. Ние и без това от пилешки сърца нямаме нужда. Ние сме по пържолите.

Мечтая си (макар че не е ден за мечтаене) момент, в който творецът ще подкрепи когото пожелае, без да остане усещането у публиката, че е подчинен или не го е еня. Нали уж я възпитаваме тая публика, а все по гъза й тичаме. Да му повярвам искам на изпълнителя, пък ако ще да не мога да го дишам. Дайте заедно да теглим границата на истинското, че отработеното ни дойде до гуша. Давим се вече в това клисаво тесто. Като работното овчарче сме. Вече на нищо не се връзваме, че е искрено. Всичко е акт. А казват, че изкуството било форма на истината.

Хазарта не биваше да е част от тая дискусия. Той винаги е бил различен. Това не е четка, че такива не му минават, еле па от мен. Сопнат и директен е за добро или лошо, бая остро знае да казва „не“. Абсурд е, че именно той задвижи темата, а като не му дадохме да я приключи с извинение, дойде още по-остър втори куплет. И стана тя каквато стана, ама така трябваше да стане. Трябваше да се скараме яко близки, за да видим на кого все още му пука. Болезнено е, ама така само се проверява у кого е останало сърце и кой скромно си бачка в хлебопроизводството. И там има сърдечни напъни, не ме разбирайте погрешно, но е сърцето на хлебарката, както вика един приятел.

И не ме е страх, ако Хазарта ми е сърдит. Той гневен е в стихията си, така и трябва. Който го е страх от скарване не се вълнува от рап. Тая култура си беше първична и такава трябва да остане. Страх ме е от ония, които никога няма да схванат за какво говоря, че да ми се обидят. И които отдавна върху филията слагат само друга филия, но също се имат за артисти на тоя наш трудов фон, понеже и тях ги търсят за участия.

Прочетете още