Шушу-мушу НАТО разваля

Кой крив, кой прав в разтурения романс Трюдо-Макрон-Тръмп-и-сие

Езикът на тялото, че и самият език, са едно от онези клишета, които понякога доскучават. Точно като фразата „извън зоната на комфорт” или някоя подобна. Но в Лондон, на лидерската среща на НАТО, която се случи по повод 70-годишнината на Алианса, всичко беше „извън зоната на комфорт”.

От приседналия Емануел Макрон, френският президент, който определено не беше нито прав, нито седнал, по време на съвместната си импровизирана 40-минутна пресконференция с Доналд Тръмп, до шареночорапения Джъстин Трюдо, канадският премиер, който театралничеше по адрес на Тръмп, докато Емануел Макрон, Борис Джонсън, британският премиер и Марк Рюте, холандският премиер, си шушукаха, смееха се, забавляваха се и упражняваха т.нар. “small talk” по време на коктейл.

Хронологията накратко.

След съвместна среща в резиденията на американския посланик в Лондон, Доналд Тръмп и Емануел Макрон дадоха съвместна пресконференция, която продължи около 40 минути. Заради нея закъсняваха за приема в Бъкингамския дворец, даван от кралицата. Когато Макрон пристигна в Бъкингамския дворец, се натъкна на триото Джонсън-Трюдо-Рюте. Защо-закъснява-Макрон, защото-Трюдо-ще-обясни. И Трюдо обясни.

„Тъкмо гледах как ченетата на екипа му увиснаха” - Трюдо към останалите трима, пресъздавайки какво се е случило на въпросната 40-минутна пресконференция. За онези, които не са разбрали, Трюдо показа и с ръка как увисва едно чене. Театрално. Нищо, че само половин час преди лакардията между четиримата и осмиването на Тръмп, самият Емануел Макрон обясни как трябва „да се държим сериозно”.

Никой от карето не знаеше, че оператор записва.

Видеото, нормално, стана вайръл. Превъртя Интернет. Стигна до Тръмп, който - бесен - нарече Трюдо „двуличник”, хвана самолета (първо хеликоптера) и си тръгна за Щатите.

Така честванията по повод 70-годишнината на НАТО приключиха.

Но самото видео, което не е кой знае какво всъщност, не бива да бъде обект на сериозен анализ. По-интересно е случилото се на пресконференцията Тръмп-Макрон и повдигнатите въпроси и различия там, някои от които трудно преодолими.

Разбира се, френските журналисти се вдъхновиха, впечатлиха и възторгнаха от поведението на Емануел Макрон на пресконференцията. Фразата „да се държим сериозно” още ги държи будни. Все пак сънародник е поставил Тръмп на мястото му. Ала всъщност нещата не са така прости.

Лесният анализ на случилото се в Лондон, особено съвместното изявление на Доналд Тръмп и Емануел Макрон в Winfield House, прекрасна сграда от 1936 година, понастоящем официална резиденция на американския посланик в Обединеното Кралство, наистина се състои в тази фраза. В един момент, докато Макрон очевидно стоеше на ръба на стола си, аха и да се приплъзне напред, както се видя и както наблюдатели описаха като „очевидно някак неудобно седнал”, Макрон изстреля фразата „да се държим сериозно” в отговор на поредната язвителна забележка от страна на Тръмп.

Причината?

Журналист попита дали Франция трябва да прибере обратно бойците на „Ислямска държава”, които произхождат от Франция. Тръмп отговори, че голяма част от въпросните задържани в Близкия изток бойци, произхождат от Франция, Германия и Великобритания. След това, докато беше седнал, а не приседнал (прощавайте за детайлите, но те са важни), Тръмп се обърна към Макрон по неговия си на моменти брутално циничен начин и подхвърли: “Would you like some nice ISIS fighters?”.

Да попиташ президент дали иска симпатични джихадисти е - как да кажа - неуместна проява на хумор. Също толкова неуместно, според Тръмп, е отбягването на отговора, защото Макрон заяви само: „Да се държим сериозно. Истина е, че има бойци в Сирия, Ирак и региона, които идват от Европа, но това е една много малка част от големия проблем в региона. Основният ни приоритет е да се справим с Ислямска държава. Това е нашият приоритет номер 1.” И така нататък, в този дух, на което Тръмп отговори, че това е „една от най-добрите липси на отговор, които съм чувал, но е ОК.”

Разбира се, френските журналисти се възбудиха от репликата на Макрон „да се държим сериозно”, която принципно е уместна, но номерът не е в репликите, а в друго. В редица други дела и документи, които по-скоро обясняват приседналата поза на Макрон. Без в никакъв случай да оневиняват неуместните реплики на Тръмп.

Това лято, да дадем един пример само, иракските медии съобщиха, че смъртните присъди на бойците от „Ислямска държава”, които са с гражданство от европейски страни, ще бъдат изпълнени. Темата беше повдигната от журналисти към иракския премиер, напомнящи му, че смъртното наказание е премахнато в Европа (с изключение на Беларус, която обаче не е член на ЕС). В отговор, иракският премиер коментира, че „не е обещавано на нито една страна, че смъртното наказание няма да бъде изпълнявано за чуждестранни бойци на Ислямска държава”.

Това всъщност е отговор на един по-голям въпрос - дали Ирак е постигнал договореност с Франция да връща бойците в Европа. Слуховете тогава бяха, че Франция е готова да плати милиони евро, за да върне членовете на терористичната организация в Европа.

Естествено, че проблемът е по-сложен - хуманитарни организации справедливо подават сигнал за отношението към затворниците в Ирак, в същото време други се опасяват, че веднъж върнали се в Европа, въпросните бойци могат да бъдат по-лесно освободени. И пак да щъкат из улиците. Нещо като поредната атака в Лондон - 28-годишният нападател беше пуснат през декември 2018 година, макар преди това пак обвинен за терористична атака.

Въпросът със смъртното наказание продължава да резонира - какво, всъщност, да правят онези страни, в които няма смъртно наказание, а техни граждани са с присъда за такова в друга страна. Какво се случва, когато има ясни доказателства, че въпросната „друга страна“ едва ли се слави с най-честното правораздаване в света. Според данни на „Амнести Интернешънъл”, Ирак е една от страните, където се извършват най-много екзекуции (заедно с Китай, Иран, Саудитска Арабия и Виетнам).

Самата Франция отмени смъртното наказание през 1981 година. В същото време, страната (твърди се) е отказала да приеме заловените в Сирия френски бойци за „Ислямска държава”, поради което те са попаднали в Ирак. За подобни случаи се пише неведнъж в европейската преса. Един от последните обширни материали, които публикуват историите на заловени в Сирия французи, беше публикуван това лято в „Guardian”.

Нещо повече - някои от френските граждани, признаващи участието си в терористичната група, са се разкаяли в съда и са помолили френските дипломати (присъстващи по време на процеса) да се върнат във Франция. В края на краищата съдът в Багдад осъжда всички на смърт. Накратко - обвиненията са, че Франция „аутсорсва” тежките съдебни процеси в Ирак, защото така е по-лесно.

Законите във Франция за подобно престъпление - заловен член на терористична организация - са „до 20 години затвор и парична глоба”. Обаче - тъй като доказателствата са оскъдни и обвинението може да падне в съда, твърде е вероятно обвинените да се отърват с по-лека присъда, което ще навлече гнева на останалите френски граждани. Защото могат да атакуват и някой френски мост. Очевидна заплаха за властимащите във Франция, ерго Макрон.

Обратно в Лондон на съвместното изявление Тръмп-Макрон. Както и се очакваше, основната тема на дискусиите в Лондон, не само по време на двустранното изявление, беше (очаквано) неравният дял, който страните-членки на НАТО заплащат. Не е от вчера обвинението на Тръмп, че САЩ плащат „лъвския пай” от бюджета на НАТО, че реално САЩ охранява Европа със собствените си пари и т.н.

Какво се случва всъщност, кой е крив и кой прав? Създадената от 12 страни-членки организация след края на Втората световна война набъбва след падането на Съветския съюз до 29 страни-членки. Делът на всяка страна се калкулира на база брутен национален доход. Демек - изчисленията показват, че САЩ трябва да плаща 22 процента от бюджета на НАТО, 15 процента са за Германия, 11 процента за Франция, 10 процента за Великобритания, 8 процента за Италия, 7 процента за Канада.

Принципно парите отиват за цивилните и военни разходи на НАТО, както и за всякакви оперативни военни раходи (примерно гориво, разходите за някои щабквартири и т.н.). За 2017 година България участва с 0.32 процента от разходите, САЩ с 22.1 процента, Франция с 10.63 и т.н. Погледнато реално, делът на САЩ е най-висок, но не диспропорционално на заложените правила за разпределение. Либералният любимец Барак Обама, предишният президент на САЩ, също е изказвал позиция, аналогична с тази на Тръмп. Тия дето се возят безплатно ме изнервят, беше казал Обама. Това по темата, че само Тръмп скача на НАТО.

А Тръмп скача на НАТО и защото голяма част от страните (вече не и България) не успяват да изпълнят насоките, приети през 2006, които определят, че разходите за отбрана като процент от БВП на всяка страна трябва да надвишават 2 процента.

Може да се каже, че едва четвърт от страните-членки изпълняват това. Нещо повече - може също така да се каже, че НАТО е организация, която е зависима от САЩ по отношение на структуроопределящи сфери за Алианса като разузнаване, наблюдение; зареждане на горива във въздуха; балистична ракетна отбрана и т.н.

С две думи - колкото и Европа да участва в Алианса, толкова и това участие, погледнато отгоре като част от целия спектър на действия на Алианса, е несравнимо с участието на САЩ. В този контекст, част от оценките на Тръмп са правилни. Директното участие на САЩ в НАТО може да е 22 процента, ала индиректното участие далеч надвишава това на останалите членове, пишат анализатори.

Разбира се, на част от присъстващите политици в Лондон съвсем не им е до НАТО, когато във вътрешнополитически план страните им бушуват. Типичен пример е Макрон.

Одобрението за Макрон в родната Франция в момента е 39 процента (по данни, обявени в понеделник). Това е спад с три процента за последните три месеца. Изследването е на Harris Interactive. Очакванията са за още стачки през зимата, включващи транспортни работници, служители в администрацията, учители. Новата пенсионна схема е потенциален експлозив, който може да се взриви всеки момент. И ще се взриви.

Точно както се взриви съвместното му изявление с Доналд Тръмп от Лондон, практически излъчвано в целия свят. В рамките на този 40-минутен пинг-понг стана ясно, че отношенията между двамата лидери не са онези, които бяха преди две години. Припомняме - през 2017 Макрон покани Тръмп като специален гост на националния празник на страната. Година по-късно на Макрон бяха оказани всички почести в Белия дом. После дойде изявлението на Макрон, че НАТО е в „мозъчна смърт”, а Тръмп отговори подобаващо. И нещата загрубяха.

Макрон е на 41 години, Тръмп е на 73. Първият - либерал, вторият - консерватор. Мандатът на Макрон е пет години, изборите във Франция бяха през 2017. Мандатът на Тръмп е четиригодишен, изборите бяха през 2016. И макар времето на Тръмп да изтича по-рано, всъщност по-възможно е времето на Макрон да изтече преди това.

Извън темата за НАТО, нещата, както винаги, са далеч по-прозаични и включват малко национален егоизъм, малко национална гордост, малко предразсъдъци, малко завист. По-рано тази година Франция на практика наказа американските технологични компании като въведе нов данък, удрящ най-вече големи американски технологични играчи като Google, Facebook, Amazon, Airbnb и т.н. Малко по-късно стана ясно, че САЩ и Франция са постигнали съгласие и прекратяват спора за въведения данък. Напрежението обаче се запази и още с кацането си в Лондон Тръмп обяви, че би могъл да наложи и 100% данък върху френски стоки като вино, сирене, модни стоки.

Темата е безкрайна. Сблъсъците настрана, шегите също, великите нации няма да се катурнат от едно или друго поведение на лидерите. И докато Тръмп и Макрон се държаха дистанцирано на пресконференцията, импровизираната, тази, която бе камъчето, което преобърна каруцата, двамата си тръгнаха, все едно „ръка за ръка”, от мястото на срещата до следващата среща. Която или беше на Даунинг стрийт, или беше в Бъкингамския дворец, съвсем се обърках, но и няма значение. Важното е, че двамата се качиха в колата на Тръмп и някак дружески се повозиха заедно. Двамата в „the beast”, каква идилия. От едното място до другото. Да се повозим заедно.

Точно както Тръмп и Трюдо вероятно си прекарват отлично заедно - и двамата синове на богати бащи; и двамата обзети от нарцисизъм; и двамата склонни да се показват нонстоп - кой с тишърт на Супермен (Трюдо), кой с поредната моделка (Тръмп); и двамата обичат да се снимат и да ги снимат (Трюдо прекалява със селфитата, ама няма начин); и двамата обичат да се шегуват неуместно; и двамата са правили расистки шеги; и двамата обичат политическия театър; и двамата ...

Наглед не си приличат, ще кажете, бихте погалили егото на Трюдо - знам, той е по-приемлив. Ала не бързайте със заключенията. Политически театър, не забравяйте.

Политическият театър, който движи света напред. И докато Тръмп обвинява, че Трюдо не плаща достатъчно за НАТО, че Канада изостава далеч от приетите финансови критерии, самата хубава и либерална, и красива, и прекрасна Канада продължава да бъде вторият най-голям дилър на оръжие за Близкия изток (да, след Щатите, ала преди това беше на шесто място, очевидно Трюдо гони Тръмп, диша му във врата).

Канада продължава да снабдява саудитците с оръжие за войната, която водят в Йемен. И така нататък. Политическият театър продължава.

Политическият театър, казах ви, който движи света напред.

***

Прочетете още:

Какво точно се случи в Белия дом? Наблюдения, детайли, казуси, изненади

Прочетете още