Президентът: Да изхвърлим мафията от прокуратурата

Дроновете, които летят и над манастирите

Днес, казвам си, без цифри, без власт и опозиция, без корона. Качваме се и тръгваме – без ясна посока, без крайна точка, без цел, без план, „където-там“ е настроението.

В колата начертаваме маршрута, асфалтът е осеян с дупки – толкова много, че в един момент си мислим – щом са толкова много не може да са опасни. Въпреки това криволичим и слаломираме из двете платна. 

В крайна сметка пред нас се появява той - опожаряван, разрушаван и наново съграждан – Mанастирът изплува насред вековната гора – в края на пътя. Тихо, приветливо и затънтено място, оградено с големи бели зидове, а млада дама с тъмен слънчев загар на сергия отпред продава от онези детски, шарени ветропоказатели, евтини, но бляскави накити и икони.

На входните порти пък ни посреща табела със забрани и заповеди – диплят се удивителни знаци. „Влизайте в храма с благоговение и пазете тишина!“, „Не разговаряйте по мобилните си телефони!“, „Не влизайте в храма с дъвки в уста! С устата си прошепвайте молитви.“

Но не само. Списъкът се състои от общо 7 правила, явно са се постарали и символика да има. „Имайте пристойно поведение!“ – заповядват духовните лица, онези, които трябва евентуално да ни свържат с Бога, долуподписаното „ръководство на манастира“. И допълват „Въздържайте се от интимничене с вашите партньори.“

Чувствам известна доза горчивина докато чета табелата, през цялото време. Улавям се как проверям изпълнила ли съм наставленията – не дъвча дъвка, вече съм си спряла звука на телефона, не „интимнича“ на обществени места. Сега остава да запомня, че трябва да прошепвам молитви докато съм в обителта. Това са ми заръчали от „ръководството“.

Мисля си през цялото време – „ръководството?!“. Какво е всъщност „ръководство“ и то не е ли едно, един. Един основен Ръководител. Не трябва ли Той да ръководи, напътства, забранява???

Горчивината ескалира след прочитането на последната седма заповед. По-късно през деня си мисля - добре, че поне не са се изравнили с Неговите 10 заповеди. Та седмата забрана е „Не пускайте дронове в двора на манастира“. Горчилката е по-силна от желанието да се разсмея шумно - напук на първата заповед за тишината.

„На премиерските порти някой не я е догледал тая заповед“, мисля си, и видяхме оръжието, парите, чаршафите.

Едно е сигурно. С дрон над манастира няма да видим Неговите предмети на нощното шкафче, няма да видим Неговите чаршафи, снимките няма да излязат в интернет. С дрон над манастира може обаче да видим други кадри, които да не ни харесат. На нечии чужди чаршафи. На нечие чуждо интимничене.

Защото дронът над манастира едва ли ще заснеме и ще попречи на Неговия покой. Или със сигурност не толкова колкото търговията в храма – продажбата на свещи, джобни икони, лъскави гривни, червени конци с бляскави кръстове на тях, малки шишенца със светена вода. А до всеки от тези предмети етикет с цена – 2-5-10-15 лева. В самия храм.

По-късно си мисля – всичко това, може би, нямаше да бъде забелязано, ако не беше онази проклета табела на входа с напътствия и заповеди от „ръководството“, чиито послания нямаха нищо общо със смирението, което отидох да търся в манастира. И в храма, където дрънчат стотинки за свещи и където монахиня с черно расо и бяла маска протяга ръка, за да изтъргува пламъка на вярата.

Но и където ние не дъвчем дъвки, не говорим по телефона, не говорим високо – не заради проклетата табела на „ръководството“ отпред, а заради смирението. Смирението не пред „ръковоството“, смирението пред Бог.

Бог, който е създал природата в обителта и която никой няма право да ни забрани да снимаме, с дрон или фотоапарат – защото тя не е на „ръководството“! Тя е Негова!

Но тя не е Неговата спалня! Тя е Неговото творение!

*

По-късно през деня ще слезем до курортното градче, намиращо се на няколко километра от манастира. Улиците там ухаят на липа, времето е различно, възприятията са различни, атмосферата е друга. Централна улица с малка книжарница, аптека, няколко магазина за дрехи, плод и зеленчук, сладкарници. Оживление, подсказващо за край на пандемия.

А някъде по средата на централната улица мъж на средна възраст слуша и гледа видео от фейсбук профила на премиера Борисов. Изглежда има сравнително изненадано изражение. Какво ли става, мисля си, и импулсивно посягам към телефона, но спирам, казвам си, без цифри, без власт и опозиция, без корона.

Още малко по-надолу по улицата група мъже обсъждат: пак ли, докога, то какъв е смисълът, абе вие болни познавате ли, те и тези болните – никой не е в болница, всичките са безсимптомни.

Пак посягам към телефона, но спирам, казвам си, без цифри, без власт и опозиция, без корона днес.

Влизаме в симпатичен малък магазин – хайде, все ще си намерим нещо интересно да си купим отвътре. С „добър ден“ ни посреща дамата, позиционирана на касата и допълва „маски имате ли, от днес или утре пак ще са задължителни в магазините, преди малко съобщиха“.

„Нямаме“, признаваме, „ще ви притесним ли при това положение, ако разгледаме?“.

„Не, и аз сега не съм подготвена. Тука изрових някаква...“, казва тя и нахлузва през лицето си парчето плат. С ясното съзнание, че така трябва, че е задължително. Но и че Той, не „ръководтвото“, а Той решава съдбата – независимо от опаковката на лицето.

Купуваме няколко дреболии, благодарим, пожелаваме си приятен ден и тръгваме. Смирени. С открити сърца, и лица, все още.

Прочетете още