„Айхман в Йерусалим” от Хана Аренд излиза в ново издание (откъс)

Най-добрата теория за тоталитаризма и смразяваща историческа картина на Холокоста се появява отново след години отсъствие от книжарниците

| Култура, Любопитно

През 1961 г. „Ню Йоркър” поставят задачата на немско-американския политолог и философ от еврейски произход Хана Аренд да проследи процеса срещу нацисткия функционер Адолф Айхман в Йеру­салим и да подготви поредица от репортажи за него. С отпечатването им в цялост като книга през 1963 г., допълнени със събитията след изпълнената смъртна присъда, той се превръща в една от най-важните и влиятелни книги на XX век.

По книжарниците след години отсъствие може да бъде открито новото преработено издание на „Айхман в Йерусалим“ – може би най-доброто описание на механизмите на нацистката машина и смайваща историческа картина за трагедията на Холкоста.

В своята безмилостна хроника на злото Хана Аренд проследява отвличането на Адолф  Айхман, укриващ се в Аржентина, от израелските тайни служби в началото на 1960 г. и изправянето му пред съда в Йерусалим – акт, който разбунва духовете в целия свят.

В книгата не само са проследени всички юридически и политически етапи от процеса, но се поставят и основни екзистенциални въпроси за баналността на злото и колко лесно е човек да се превърне в съучастник в непростимо престъпление.

Базирана на протоколите от полицейския разпит на нацисткия идеолог,  безброй свидетелски показания, „правният материал” на обвинението, документите от заседанията, както и седемдесет страници ръкопис, чий­то автор е самият Айхман, книгата представлява подробна и безпристрастна хроника на  най-черните страници от историята на миналия век. Както и описание на безпрецедентна възможност за жертвите на нацисткия терор да потърсят справедливост.

„Айхман в Йерусалим“ не е просто разказ за Холокоста, въпреки че го описва по-детайлно от повечето други издания, посветено на тази тема. Не е и изследване на антисеметизма (макар чи­тателят да разбира истинската причина за гонението на евреите през XX в.), не е само онтология на злото, нито пък биографична справка за едно от основните лица на нацистката идея. Преди всичко това е книга за „правосъдието в съвременния свят, изправено пред безпрецедентно явление”. Напомняне, че за злото отговорността се носи от всеки един от нас.

Преводът на български език е дело на проф. Тодор Танев, автор и на задълбочен предговор за значимостта на труда на Хана Аренд в изследването на най-зловещите страници от съвременната история.

Из „Айхман в Йерусалим” от Хана Аренд

ПЪРВА ГЛАВА

СЪДЪТ

Бейт хамишпат!“ („Съдът!“) Този вик на съдебния пристав ни кара да скачаме от местата си прави, защото известява появата на тримата съдии в съдебната зала, които, гологлави, в черни ман­тии, влизат през страничната врата и се отправят към местата си върху най-високата част на подиума. На двата края на дългата маса пред тях, която скоро ще се изпълни с безброй книги и над хиля­да и петстотин документа, седи по един от съдебните стенографи. Точно пред съдиите, на по-ниско място, се намират преводачите, необходими за пряката размяна на слова между обвиняемия или не­говия адвокат и съда. Процесът се води на иврит, но както привър- жениците на обвиняемата страна, така и почти цялата публика на процеса са немскоезични и слушат дебатите чрез преките радио­предавания, които са с превъзходен превод на френски, поносим на английски и истински комичен, често дори неразбираем в немския си вариант. (Като се вземе предвид старанието, проявено при тех­ническите приготовления за процеса, остава мистерия фактът, че новата държава Израел, в която живеят много хора, родени в Гер­мания, не съумя да намери добри преводачи на единствения език, който обвиняемият и неговият съветник можеха да разберат. Защо­то някогашното предубеждение срещу немските евреи, едно време

широко споделяно в Израел, вече не е така силно, за да оправдае подобен фал. Остава обяснението да се корени в още по-стария и много властен „витамин П“, както израелците наричат протекцията в правителствените и бюрократичните кръгове.) Едно стъпало по- ниско от преводачите са обитателите, от една страна, на стъклена­та клетка на обвиняемия и, от друга, на свидетелския бокс, и тъй като са поставени с лице един към друг, всяка от страните показва профила си на залата. Накрая, на най-ниското място и вече с гръб към публиката, е настанено обвинението – прокурорът и негови­ят състав от четирима помощници, както и адвокатът на защитата, който през първите седмици беше придружаван от помощник.

Дори и за миг липсва каквато и да е театрална поза в поведение­то на тримата съдии. Те крачат с естествената си походка, естествен е и изразът на скръб по лицата им, когато с особено внимание из­слушват не просто свидетелски показания, а разкази за страдания. Спонтанно е нетърпението им, предизвикано от стремежа на про­курора да събира безкрайно подобни показания. Отношението им към защитата на обвиняемия е като че ли с нотка на позасилена вежливост, сякаш винаги са вземали под внимание факта, че „д-р Серватиус се оказва почти сам в своята упорита битка, намирайки се в непозната среда“, а отношението им към обвиняемия е безукор­но. Кристално ясно е, че това са трима добри, честни хора, които не се поддават дори на изкушението да позират по време на процеса – като се опитат например да сдържат своите реакции чак до при­ключване на превода на иврит, за да прикрият перфектния немски, който всеки от тях естествено владее, след като е роден и е учил в Германия. Моше Ландау – председателят на съдийския състав, едва ли успява дори веднъж да овладее своите словесни реакции, докато преводачите свършат изречението, и често се намесва с бележки и поправки в превода, очевидно благодарен за мига възможност да се откъсне по този начин от своите сурови задължения. Месеци по-късно, по време на кръстосания разпит на обвиняемия, той дори ще насърчава своите колеги да използват майчиния си немски език в диалога с Айхман – още едно доказателство за неговата изключи­телна независимост от общественото мнение в Израел.

Без съмнение съдията Ландау от самото начало на процеса беше човекът, който насочва делото и който прави всичко възмож­но, за да не се обърне процесът в представление под влиянието на прокурора, обичащ показността. Причина за неуспеха му понякога да изчисти театралността е простичкият факт, че заседанията про­тичат на подиум пред събралата се публика, където гръмкият вик на съдебния пристав при всяко начало изпълнява ролята на вдигане на завеси. Който и да е този, който е проектирал новопостроения Дом на народа – Бейт ха’ам (днес обиколен с висока ограда, отбраняван от мазето до покрива от тежковъоръжена полиция и барикадиран с цяла редица дървени бараки в предния двор, където всеки ново­дошъл е най-старателно претърсван), явно е имал предвид театър, с партер и галерия, авансцена и сцена и странични врати, през които да влизат актьорите. Ясно е, че тази съдебна зала съвсем не е лошо място за един показен процес, какъвто си го представя Давид Бен Гурион, израелският министър-председател, идея, която е имал още когато е взел решението да отвлекат Айхман от Аржентина и да го изправят пред Районния съд в Йерусалим, за да отговаря за ролята си за осъществяването на „окончателното решение на еврейския въпрос“. Бен Гурион, основателно наричан архитектът на държа­вата, си остава невидимият режисьор на заседанията. Нито веднъж той не се появява в съда, но присъства чрез Гидеон Аузнер, главния прокурор, който прави абсолютно всичко, за да угоди на своя на­чалник, представлявайки правителството. И ако, за щастие, стара­нието му често не успява, причина за това е, че процесът се пред­седателства от друг, който служи на правосъдието толкова честно, колкото г-н Аузнер служи на държавата Израел. Правосъдието по принцип повелява всеки съден да бъде обвиняван, защитаван и на тази основа осъден, а всякакви други въпроси, изглеждащи по-съществени – „Как можа да се случи?“ и „Защо се случи?“; „Защо евреите?“ и „Защо германците?“; „Каква роля изиграха другите на­роди?“ и „Доколко отговорни са съюзниците?“; „Как се случи така, че евреите, чрез собствените си водачи, съучастничиха в своето унищожение?“ и „Защо те отиваха към смъртта си като овце на за­коление?“, – да бъдат оставени за по-късно. Правосъдието държи единствено на Адолф Айхман – син на Карл Адолф Айхман, човека в стъклената клетка, направена за негова защита – среден на ръст, слаб, на средна възраст, с оредяваща коса, криви зъби и с късо­гледство, който по време на целия процес проточва мършавия си врат по посока на съдийското място (нито веднъж той не се обърна с лице към публиката) и който отчаяно се стреми и повечето пъти успява да запази самообладание независимо от нервния тик, пораз­ил устата му навярно много преди този процес да започне. Под съд са неговите дела – а не страданията на евреите, не германският на­род или човечеството, дори не антисемитизмът или расизмът.

А правосъдието, макар и навярно „абстрактно“ според хора с мисленето на г-н Бен Гурион, се оказва много по-неумолим господар от който и да е министър-председател с цялата му власт. Управле­нието на министър-председателя, както бърза да покаже г-н Аузнер, е разрешаващо – то разрешава на прокурора да дава пресконферен­ции и интервюта за телевизията по време на процеса (Американ­ската програма, спонсорирана от корпорацията „Гликман“, е посто­янно прекъсвана от реклами за имоти – бизнесът преди всичко!) и да проявява даже „спонтанни“ изблици пред репортери в сградата на съда: „Прокурорът бил се поболял, като разпитвал Айхман, тъй като обвиняемият му отговарял на всички въпроси с лъжи“. Управ­лението на министър-председателя разрешава и честото хвърляне на коси погледи към публиката, разрешава театралния характер на суетата, надхвърляща обикновените норми, която в края на краи­щата стига своя връх в Белия дом чрез комплимента „Браво!“, из­речен от президента на Съединените американски щати по адрес на този, който, между другото, е театралничил. Правосъдието, об­ратно, не разрешава нищо такова – то изисква усамотение и ако разрешава нещо, то е по-скоро скръб, отколкото ярост, и предписва най-строго въздържане от всякакви удоволствия, следващи от това да се поставиш в светлината на прожекторите. Посещението малко след процеса на съдията Ландау в САЩ, като контраст, остана не­забелязано, не бе популяризирано изобщо, освен сред еврейските организации, заради които бе предприето.

Все пак независимо от това колко самоотвержено съдиите от­бягват светлините на арената, ето ги – седнали на най-високото мя­сто върху издигнатия подиум с лице към публиката по същия начин, както биха гледали от сцената, ако участваха в някоя пиеса. Пред­полагаше се, че публиката представлява целия свят и действително през първите няколко седмици тя се състоеше главно от журнали­сти на вестници и списания, които се бяха стълпили в Йерусалим от четирите края на света. Щяха да гледат спектакъл не по-малко сензационен от Нюрнбергския процес, но за разлика от него, този път „главното внимание пада върху трагедията на еврейството като цяло“. Защото „обвинявам (Айхман) също така и в престъпления срещу неевреи...“ – но не защото ги е извършил в действителност, а, изненадващо, „за да не правя етнически деления“. Наистина за­бележително изречение, което един прокурор произнася в първата си реч на процеса – то се оказва с ключово значение за обвинение­то по време на целия процес. Защото този процес е изграден върху онова, което евреите са изстрадали, а не върху това, което Айхман е извършил. Според г-н Аузнер между двете няма разлика, защо­то „съществува само един-единствен човек, който се е занимавал почти изцяло и само с евреите, чиято дейност се е заключавала в тяхното унищожение, чиято роля в злодейския режим се свежда до тях. Това е Адолф Айхман“. Нима е нелогично да се представят пред съда всички факти за еврейските страдания (които, разбира се, никога не са поставяни под съмнение), а след това да се търсят доказателства, които по един или друг начин да свържат Айхман с онова, което се е случило? Нюрнбергският процес, на който обви­нението било „за престъпления срещу представители на различни нации“, не разглеждал трагедията на евреите по простата причина, че от него отсъствал Айхман.

Наистина ли г-н Аузнер вярва, че Нюрнбергският процес би обърнал повече внимание на съдбата на евреите, ако на него бе докаран Айхман? Едва ли. Както почти всеки друг в Израел, той вярва, че само еврейският съд може да осигури правосъдие за ев­реите и че само евреите могат да преценяват своите врагове. Оттук е и почти универсалната враждебност в Израел дори към просто­то споменаване за някакъв международен съд, който би обвинил Айхман не в престъпления „спрямо еврейския народ“, а в престъп- ления срещу човечеството, извършени спрямо евреи. Пак оттук е странното самохвалство „не правя етнически разграничения“, кое­то звучи по-малко странно в Израел, където личният статут на ев­рейските граждани се диктува от равинските закони на традицията, поради което никой от еврейски произход не може да се ожени за не-евреин – смесените бракове се признават, но затова пък децата, родени от тях, се водят най-официално за незаконни (докато извън- брачните деца на родители евреи се считат законни!), а ако някой се случи да живее с майка не-еврейка, нито може да встъпи в брак, нито може да бъде погребан. Разчупването на това положение става по-осезателно след 1953 г., когато чувствителен дял от семейното право започва да се разглежда от светските съдилища. Днес жените могат да наследяват и да споделят равен статут с мъжете. Това ряд­ко се признава, тъй като вярата или властта на фанатичното религи­озно малцинство не позволява на правителството на Израел да под­мени традиционното равинско право със светския съд в областта на брака и развода. Ако съществува някаква точка на пълно съгласие между религиозните и нерелигиозните граждани на Израел, това е общото им желание да има закон, който да забрани смесените бракове, и главно по тази причина – както признават официални израелски представители извън съдебната зала – светските и рели­гиозните среди в Израел са единни в нежеланието си да има консти­туция, в която един подобен закон трудно би намерил място. („Ар­гументът срещу гражданския брак е, че той ще разедини нашия дом Израел и ще раздели евреите от тази страна от диаспората“, както бе наскоро формулирано от Филип Джилън в „Джуиш фронтиър“.) Каквито и да са причините, има нещо феноменално в наивността, с която обвинението на процеса срещу Айхман изобличи позорните нюрнбергски закони от 1935 г., които забраняват смесените бракове и сексуалните връзки между евреи и германци. По-информираните кореспонденти добре схващаха иронията в тези съвпадения, но не отбелязаха нищо по въпроса в своите информации. Не беше това моментът, пресмятаха те, в който да се каже на евреите какво не е наред в законите и институциите в собствената им страна.

Прочетете още